print | close

Борино

31st of August 2009

Колко ли ябанджии е довел пътят до това село? Колко ли пъти хора са идвали, поспирали, говорили с местните баби, търсили техните стари престилки и плетени чорапи, техните шарени накити от мъниста... Колко ли лета поред са се извървявали странници с едни и същи въпроси?

Не ще да са малко, щом само при появата на непознат селото започва да се държи като професионална компаньонка. “Hoş geldiniz! (малко на турски, за интерес) Как сте?” Родопското гостоприемство предпоставя добри чувства, новодошлият даже няма нужда да повежда разговор. “Искате ли да купувате престилки (преди години им казваха “миндили”!), чорапи? Гердан? Хайде да ви водя...” 

И  е по-лесно от всякога: група жени са насядали на сянка и раздумка край пътя, всяка със своя мънистен кюстек или поне гривна. Повечето съвсем нови – личи по мънистата, често пъти с поразмазани шарки (която доколкото е могла да ги докара). Радват се да ни видят и ни обсъждат по своему, на турски, с приглушен смях. Много бързо жената-брокер намира майсторка на гердани, която пък говори само турски. Търгува ги по 100 лв парчето, а ако не сме ние – друг ще ги купи. Тук идвали цигани с камиони...

(5 години по-рано беше трудно да се заприказваш с някого тук, а мънистените гердани се носеха почти скришом под манти и шамии. 10 лв бяха много пари като за такова нещо!)
Внуците на тези жени гледат на случката с присмех, готови да продадат всичко на каква да е  цена. За тях сме доста налудничави, а бабините им глупости заслужават най-много презрение.

Тук на кафе не гледат, но всяка знае да бае против назар. Правят го даже на улицата, без особени приготовления или кандърми. По своеобразен еволюционен път са достигнали до върховете на “селския туризъм” – знаят какво се очаква от тях и са готови за представление.

close